|
|
This particular part of the exhibition, which is conceived and curated by myself, brings together and juxtaposes concrete images that reflect and, at the same time, generate certain social and historical phenomena, provoking or calling into question a concrete social context. They communicate with the rest of the exhibition through the relationship of the three Gorgons – the unifying symbol chosen by Ani Vaseva, Monika Vakarelova and myself to represent us as three curators looking intently at the museum collection. Each one of us has a different gaze that petrifies or “turns to stone”, as in the ancient myth, whatever she looks at. Just one of them, Medusa, is mortal; her gaze is captured in Perseus’s mirror, which eliminates the petrifaction of the image, making it elusive, indirect, vanishing and weak. Still, the cut-off head itself retains its petrifying power. Following Lacan, the mirror image gives us our first sense of the self as an independent entity; this mirror image generates our first feeling of discontent, insecurity and uncertainty, and the wish for “petrifaction”, for clarification of our relationships with the world, for protection from evil, from violence upon us. But we do not need a mirror; we need someone to clarify to us, to “petrify” the world around us, even if just for a little while, so that we can find our way in it.
|
|
|
Тази част от експозицията, която аз подчинявам на собствения си замисъл, среща и противопоставя конкретни образи, които са отражение и едновременно предизвикват определени социални и исторически феномени, генерират или поставят под въпрос конкретна социална среда. Те общуват с останалата част от експозицията посредством родството на трите горгони – обединяващ символ, избран от Ани Васева, Моника Вакарелова и мене да ни представи като три взиращи се в музейната колекция кураторки. Всяка от нас има различен поглед, който „вкаменява“, като в древния мит, съзряното от нея. Само една от тях – Медуза – е смъртна, нейният поглед е уловен в огледалото на Персей, което елиминира вкаменяването, превръща образа в убягващ, недиректен, изчезващ и немощен. Въпреки това, самата отрязана глава продължава да има вкаменяваща мощ. По Лакан огледалното изображение ни представя първото усещане за „аз-а“, отделен от всичко наоколо; това огледално изображение поражда у нас първото неудовлетворение, първата несигурност и желание за „вкаменяване“, за разясняване на нашите взаимоотношения със света, за предпазване от злото, от насилието върху нас. На нас не ни трябва огледало, трябва ни някой да ни разясни, да „вкамени“ света около нас поне за малко за да се ориентираме в него.
|
